„Легендарният Ботйов“, автор – Рачо Стоянов, публикация във „Вестник на вестниците”, бр. 30, 2 юни 1926 г.
Загинал ли е някой от ония, които са дали на народа си песен и живот като песен? Всички юнаци, възлюбени от народното въображение, са възлюбени от безсмъртие. Те не умират дори и физически. Спят негде, в проломи и пещери и чакат с векове. Ще дойде времето им, ще се вдигнат и ще поведат към нови подвизи народите, които са им дали безсмъртие.
Българският народ живее героичния си епос откак се е събудил за великото чудо на своето възраждане. Кървав, страшен епос, пълен с толкова много подвизи, че се учудваш как може да се съберат те в такова разстояние от време.
Що събития и що имена… Буйните, пламенни бунтовници наред с трезвите и мъдри дейци за просвета. От Паисия до наши дни – просвета и война, непрекъснато, неуморно. А едва е минало един век…
Но не гори с еднакъв блясък звездата над всяко от тия героически и мъдри чела. Има щастливци, над главите на които народът слага слънца на ореол. Той ги дарява със своето удивление и своята любов и като не слуша ни историческите издирвания, ни дори здравия разум, претворява живота им в легенда и окичва имената им с чудеса.
Един от тия, чиято слава е величавата слава на национален герой, е Христо Ботйов.
Вие знаете, че той е загинал във Врачанския балкан, че главата му е отнесена във Враца от башибозуци и аксери? Отгде знаете? Не се ли лъжете? Възможно ли е да умре такъв човек? Та виждано ли е кога да е такава велика душа, такова пламенно сърце? Такава героична епопея като неговия живот смъртен може ли я да я създаде? Често ли праща на земята Бог такива рицари-певци, та да се броят те в реда на обикновените хора, за които е дадена смъртта?
И ето, народът не вярва, че Ботйов е загинал във Врачанския балкан. След разгрома на четата му той е бил хванат жив от турците. Когато го извели пред съда, не си казал същинското име. И под друго име войводата бил осъден като бунтовник на заточение в Мала Азия. Пратили го там, далече, и доскоро той е бил там, в тъмен зандан.
Чул той, разбрал, че дошла Русия, че станало свободна България, ала не рачил да дойде. Чакал да чуе, да разбере какво ще стане с неговата мила България, как ще подкарат работите в нея ония, които той познавал още от Румъния.
Така мълви легендата.
Някои го били видели. Същий Ботйов, същинския, само позастарял. Минал през Южна България, по железницата пътувал, в трета класа, между простия народ, защото той аслъ за простия народ цял живот залитал.
Един от пътниците го запитал: Отгде идете, ваша милост? Отговорил, че иде от Мала Азия, името си казал: Христо. Като го попитали повече, поклатил глава и нищо не отговорил. Само рекъл: „После ще разберете кой съм. Само това ще ви кажа, че не е хубаво в България. Друго мислехме ние…”
Той слязъл на една гара и се изгубил. А пътниците след това разбрали, че той е Христо Ботйов…
Узнаването на тая легенда събуди далечен спомен от моето детство. И изплува в паметта ми случка, станала в родния ми град (бел. ред. въпросният роден град е Дряново).
Един ден малкото еснафско градче бива разтревожено от чудно събитие. На хана е пристигнал един човек, широкоплещест, с черна брада и пламенни очи под високо чело.
Отдавна спи Ботйов в Балкана, отдавна и костите на хиляди руси са обсеяли българската земя. Но сепват се еснафите, раздвижва се градчето… Тоя странен човек си казва името: Христо Ботйов. Портретът на войводата виси в кръчмата на хана. Сравняват – същия, войводата. Отгде? Как? От Мала Азия иде. Обикаля България. Иска да види как е наредена. И да чуе от народа има ли нещо да се оплаква.
И ето, хората оставят дюкяните си и тичат в хана. А той, Христо Ботйов, им разказва как са го мъчили турците и показва белези от оковите, с които е бил окован.
Досещат се по едно време, че градецът има своята слава – един четник от четата на Хр. Ботйов. Тоя нехранимайко, на пенсията на когото в друго време са завиждали, тоя пияница, когото са сочили с презрение, сега изведнъж става герой на деня. Намират го на постоянното му място, в една кръчма край града, и почти силом го довеждат. Макар и пиян, той ругае по целия път своите съграждани и вика, че са глупави, ако вярват, че Ботйов може да оживее, след като е паднал убит над Враца.
Когато го довеждат пред тоя висок, горд човек, бившият четник се сепва, забърква се… Той си трие очите от учудване, хапе си устните, почти отрезвява…
– Не ме ли познаваш? – пита го строго гостенинът.
– Бате Христо, ти ли си? – извиква четникът, пада на колене пред гостенина, целува му ръцете, ридае.
Кой би могъл да се усъмни, че гостенинът не е Ботйов?
Добрите и доверчиви хорица искат да имат по-дълго войводата за свой гост. Но гостенинът отказва. Той иска да посети и други места. Трябва да бърза, защото и другаде го чакат. Но той ще дойде пак. И тогава ще има да се види какво ще стане.
С тия загадъчни думи гостенинът си отива.
Кой е бил той? Може би добродушен мистификатор, който използва външната си прилика с Ботйова? Или престъпник, скаран със законите и властите? Кой знае? Но върху благодатната почва на народното въображение той хвърля семето на вярата и накарва легендата да добие плът.
Никой не би могъл да разувери простите ония хора, че те не са видели в лицето и не са говорили с оня Христо Ботйов, за когото учителите разказват на децата, че бил паднал убит.
Ние не вярваме вече във физическото безсмъртие. Знаем, че е безсмъртен духът и добрите дела. И знаем, че ако има някой заслужил такова безсмъртие, той е Ботйов. И докато в българските сърца има капка кръв, докато те туптят с любов към свободата – българска реч, ще съществува и Ботйовата песен, а в нея самия Ботйов ще живее.
Но хората, които имат едно поетично въображение, винаги ще вярват, че сърцето, което е пламтяло от любов, не е угаснало, че не е занемяла устата, която е изпяла такива дивни песни, че не се е вкочанила от смъртен студ ръката, която е държала меча на свободата, че юнакът, който е предвождал своите момци на бой с вековния враг, не се е превърнал в прах.
Той живее. Той се крие негде. Но щом му дойде уреченото време, ще тръгне пак – да види как живее народът. И да каже думата си.
Share this:
