Очерк за Дряновския манастир от проф. Николай Овчаров

Средновековна обител става крепост на Априлското въстание

Историята на живописния манастир „Св. Архангел Михаил“ води още към ХIII в. В края на ХIV в. той е важен център на исихазма до столицата Търновград, но е изгорен от османците. През ХVI в. родолюбиви българи изграждат обителта на друго място, но тя отново има същата участ. На сегашното си място на 5 км от Дряново и в клисурата на бързата река манастирът е създаден вече през ХVII в.

Тогава църквата му е еднокорабна и вкопана дълбоко в земята, за да не дразни иноверците. Постепенно обителта става духовно средище и е натрупана огромна библиотека. Една приписка от българския Хилендарски манастир на Атон сочи, че в нея са се подвизавали до 500 монаси. В началото на ХIХ в. богатствата й привличат хищните кърджалии и тя е опожарена и разграбена за трети път.

Възрожденският период от историята на Дряновския манастир е свързан с името на архимандрит Рафаил. През 40-те години на ХIХ в той става игумен и започва дейно обновяването му. С поглед към реката са издигнати жилищните крила, а в 1845 г. е завършена новата църква. Документално е известно, че тогава в обителта има 2 храма и 5 сгради, където се води книжовна и просветна дейност.
Но идват драматичните времена на националреволюционната дейност за освобождение на Отечеството. Новият игумен йеромонах Пахомий Стоянов активно се включва в подготовката на Априлското въстание.

Той дава чест подслон на Дякона Левски и сподвижника му Матей Миткалото, както и на членовете на Дряновския революционен комитет. Жилищните сгради се използват за укриване на революционери, а са построени складове за храна и оръжие за въстаниците.
Драмата започва на 29 април 1876 г., когато в обителта влиза четата на поп Харитон и даскала Бачо Киро Петров, която е първият бунтовнически отряд не само в Търновско, но и в България. Те са тръгнали към Тревненския балкан, но турците ги усещат и въстаниците трябва да се укрият в манастирската крепост. Около 200 революционери са обградени от 5000 османлии. Започва героичната отбрана на Дряновския манастир, продължила цели девет дни.

Много образно боя описан от помощник-воеводата Христо Караминков: „Турците наваляли на много пъти върху манастира, но вниманието и юнашкият дух на нашите момци не преставали – те биели все на месо в турската навалица, докато неприятелските куршуми се забивали или в зидовете, или се смазвали по камъните и падали долу до манастирските стени“. За съжаление, някои от чорбаджиите в Дряново поддават и пращат куриер до четниците да се предадат. След съвет на четата, те пишат писмо, с което уведомяват големците, че са излезли в балкана за да дирят свободата. „Не ще да ни заповядвате да излезем, нито ви питаме. Колкото са оръжията ни, ще ги сложим, като умрем, а ще ги носим докле сме живи!“.

Във вихъра на битката четниците нямат време даже да се нахранят. „През нощта къде разсъмване, когато поповете служели в черковата…се разчуло гърмежи откъм манастира. Знакове стражарски се раздали – „На оружие!“ Утихналите сърца на момците, що били в черкова, се запалили и те с думите „Боже, помагай ни!“ се впуснали на оръжията си, грабнали ги и се затекли на бой. В черковата останали само свещениците. Те се молели за своите монаси и за тяхната победа.

Куршумите често пронизвали някой джам и се забивали ту в зида, ту в някоя икона,или строшавали някое кандилце. Викове и гърмежи давали страшен вид на тази заран“.

И тогава се случва трагедията. Докато поп Харитон и няколко монаси правят барут в една килия, влиза четник с цигара. Стаята буквално избухва, всички са обгорени, а воеводата ослепява. Той продължава да води четата, но на 8 май турците докарват топове. Гюллетата разрушават манастира и трябва да се мисли за оттегляне. Ранените са оставени в обителта, а оцелелите я напускат в две страни. Но турците са готови и ги пресрещат. Петър Пармаков със 76 бойци е хванат от засада в манастирското лозе и повечето от тях са изклани. Бачо Киро е заловен в една колиба, отведен, съден и обесен в Търново, като преди това произнася великите си думи: „Аз, един Бачо Киро съм, без страх от турчин комита съм!“

Ужасния финал на епопеята е описан от игумена Пахомий Стоянов: „Черкезите, като разбили двете църкви, намират моята стара майчица в Хаджи Пенчовата църква. Заколват я на вратата църковна и я разпарят, като я съблекли гола…После, като били нагласили стража пред манастирската порта, ударят се едни други. Пред тази порта, на около 40 разкрача надлъж и нашир, кръв до глезен се проляла! Много турски трупове се намираха, също и от въстаниците имаше 12 души убити, пред портата имаше и калугери, отец Рафаил Дряновеца бе насечен на части, тъй също и дякон Исая Троянски. Звероподобният паша, като влиза в манастиря, заповядва на хората си, колкото калугери и въстаници намерят в него – да ги изколят до един!

След това намерват Драгня свинаря из Ново село в свинската кочина и там го насичат на части и го разкачат по колите“.
Позволявам си да цитирам подробно тези драматични редове поради ширещите се напоследък спекулации за турското робство и последствията от него. И по въпроса, че българският народ е овчедушен и едва ли не с радост приема завоевателите, потъпкващи вярата му. Днешните деца трябва да изучават тези спомени на очевидци не за да мразят турците, а за да знаят истината за историята.

Така манастира е опожарен до основи, а иконите и църковната утвар – ограбени. Възстановяването му българите започват буквално на другия ден. На 3 април 1877 г. храма е тържествено осветен, а игуменът Пахомий Стоянов отслужва панахида за загиналите. Дупките от турските куршуми и шрапнели са оставени съзнателно, за да не се забрави страшното минало и българското страдание.

Легендата за основаването

Според преданието обителта е основана по времето на цар Калоян (1197-1207). По заповед на българския владетел тогава към Търновград се пренасят мощите на св. Михаил от Потука. Процесията пренощува в каньона на реката под местната крепост и после на това място градят обителта.

Паметта на загиналите четници

През 1880 г. освободена България ремонтира напълно разрушения манастир. В 1897 г. на мястото на унищожената църква „Успение Богородично“ е издигнат паметник-костница с мощите на загиналите в битката въстаници и монаси.