Да си дойда у дома
(окъснели думи за дряновския рай)
Случи се преди три години в стара плевня в дряновското село Пейна. Постройката отдавна не се използваше по предназначение и вместо това беше пълна с дърва за огрев и градинарски инструменти. Беше последният ден на май и следобеден сноп светлина се отразяваше върху пода на плевнята. Поглеждайки към пробива в тавана, почувствах вълнение, както когато преди много есени с дядо прибирахме дървените градински колове в бараката до вкъщи. Приятна беше тази аналогия. Таванът на постройката, с която започнах разказва си, беше с греди и само на едно място беше закърпен с метална изрезка от някогашните тенекии за сирене, в които пък с дядо и баба пълнехме меда, течащ от центрофугата. Приятелите и до днес през смях ми напомнят за реакцията ми в момента на срещата между мен и добрата стара тенекиена изрезка. Днес вече металната кръпка я няма. Чак когато я смениха за по-малко лъскава греда и ми залипсва, си признах, че най-силно към живота на село ме тегли онова му одухотворено качество, че нито крие кръпките си, нито изисква от мен да крия своите.
Днес до същата тази стара плевня се е наперила вила, мечтана и издигната от човек в своите 30, с помощта на неговите родители и приятели – всички те близки и мили на сърцето ми хора.
Три години след случката в плевнята, съм тук за пореден път. У дома. По-у дома от всякога. Отново ме връщат кампанията „Колело за смет, за дете велосипед“ и семейството, което ми даде тя. Надали са много чувствата, сравними с красотата на това да принадлежиш.
А този край не спира да ми дава основания да му принадлежа. Татко ми винаги го е обичал и милее за него. Повече от своя роден, подозирам. Днес и аз нося това чувство и при всяко завръщане непринудено казвам „идвам си“. Тук съм спокойна, ведра, обгрижена. Тук сърцето ми срещна мечтаната любов и я изживя. Тук ме спохожда възторгът да пиша, смехът ми е неподправен и някак забравям да търся кусурите на света, в който се търкаля ежедневието ми. Тук имам основания да дам воля на благото в себе си без умисъл за незаслуженост. Тук съм чиста, когато са ми изцапани ръцете.
Когато за пръв път посетих дряновския край, бях във втори клас. От училище ни доведоха на екскурзия в Дряновския манастир. Прибрах се вкъщи с пеещо плюшено пиле, с чиито дразнещи звуци години по-късно малкият ми брат ми отмъщаваше за липсата на внимание. Отнесох от тук нещо по-ценно – шепа листа, които бях събрала по пътечката към манастира. За пръв път виждах искрящо червени листа – толкова много видове, в толкова много нюанси на червеното. Събирах ги и си представях как веднага щом се прибера, ще направя от тях картина с приложна техника. Тогава мечтаех да бъда художник. Днес благодаря, че животът не спира да ме рисува в дряновския край. Най-хубавото в картините на моите завръщания са хората, които ме очакват тук и за които мога да пиша, и да пиша. С топлина.
Споменавайки ги сега, просто си зная, че като са край мен, и аз МОГА повече (пиша с мисъл за МОГА-Дряново).
Ще приключвам с прикана, ако четете писмото ми и се питате защо ми бе да разкажа всичко по-горе, да посветите няколко дни на тукашнoто зелено.
Залезът, гледан от хълмовете на село Пейна, е най-красивият, който търсенията ми са открили.
„Къщата без пироните“ в центъра на Дряново има до себе си най-причудливата аптека, в която ми се е налагало да вляза.
Кучетата в дворовете тук са нещо повече от добри приятели за цял живот. Това убеждение е в памет на Г. – овчарката, чието сърце биеше за хорските обич и ласка.
И днес знам със същата увереност, която имах и преди 3 години, че един ден старата изоставена къща с покрива с тигли в Пейна ще бъде дом и място за ваканции за мен и семейството ми. Пред очите ми са моментите как закачам саксии в плетени макрамета да висят пред входа й, как бъркам лятната манджа на баба в откритата кухня, как откачам люлката на внуците си от клона на вишната в края на есента.
И пчелни кошери ще си имаме. Поне три.
Част от питите на живота ми са заровени тук. Как иначе щеше да е така сладко всеки път, щом си дойда.
С благина,
Деница
Share this:
