След дълго канене, в началото на ноември 2019 г. най-сетне посетихме един от най-възрастните жители в община Дряново – дядо Кольо, който вече е на 90 години. Оказа се, че във вестник „100 вести“ тъкмо беше публикувана статия за него от дряновския писател Генчо Витанов, чиято родна къща е в същото село, така че направо ще ви споделим нея + няколко наши снимки. Приятно четене и разглеждане!
Ако минеш през Денчевци, не може да не забележиш в средата на селото голямата хубава къща с широк двор, ограден със стопански сгради, работилници и гаражи. И всичко е направено здраво, практично, удобно и за хора, и за домашни животни. Веднага ще си кажеш, че тука живее добър и заможен стопанин. Ако си пък и от Дряновския край, не може да не си чувал за майстора дърводелец Кольо Иванов Дочев, работил дълги години в Дърводелската кооперация „Боби Денчев” и Вагонния завод, известен с пословичното си трудолюбие, майсторлък, скромност и общителност.
Бай Кольо сега е най-старият жител на Денчевци и околните села – вече на 90 години и е „последният мохикан” на едно изчезващо вече поколение българи, създало с труд, умение и любов всичко, което имаме и което сме наследили. И тъй като аз съм му комшия и съм го наблюдавал много години, за мене той е живата история на селото и заедно с другия постоянен тукашен жител Николай, много по-млад и от двама ни, понякога разговаряме с него за някогашните хора, къщи и събития.
Кольо Иванов Дочев е роден на 18 октомври 1929 г. в село Узуните (сега Денчевци), Дряновско. Баща му Иван Дочев Коев, роден през 1904 г. в Узуните, е майстор-строител, а майка му Дона Илиева Коева, родена през1904 г. в с. Ритя, Дряновско, е домакиня. Баща му има двама братя – Койчо Дочев Коев – служител в общината в с Геша, Дряновско, и Герган Дочев Коев – убит на фронта през Първата световна война – 1918 г.
На „Кръста”, на върха на селото с високо липово дърво още личат каменните зидове на старата къща на братята Дочеви, където е роден Кольо Иванов Дочев. През 1946 г. построяват новата къща в Денчевци. През 1955 г. се оженва за Митка Тодорова Дочева, родена в с. Бучуковци, недалеч от Царева ливада. В голямата къща на Кольо Дочев влиза млада, също като него работна стопанка. Двамата създават добро семейство, раждат им се две дъщери – Диана Колева Димитрова и Иваничка Колева. През 1962 г. построяват къщата в Дряново, където дъщерите му се омъжват, създават свои семейства, раждат се внуци и правнуци.
Жена му Митка работи като магазинерка в Дряново и Денчевци. Голямата дъщеря Диана е дългогодишна учителка, а малката – Иваничка – специалист по овощарство в Опитната станция в Дряново. Трудолюбиви и способни като баща си бай Кольо, те постигат големи успехи в професиите си и са обичани и уважавани от децата, от близките и колегите си. Заедно със зетьовите Валентин и Трифон, внуците Красимир и Магдалена, снахата Боряна, и правнучетата Василена, Ясен и Диана – всички са задружни и сплотени около бай Кольо, така че той се радва на уважение и почит от голямата си фамилия и така стига до тази почетна възраст – 90 години.
И въпреки немалкото години бай Кольо няма бял косъм на главата си и е съхранил и свежестта на паметта си. Така той ми разказва за миналото на селото, за богатите родове Минчоолу и Пенкоолу, за Събевите, Савовите, Пенчо Миневите, Иван Пеневите и Стефановите, за Цоневите и Гергановите, за Витановите, Бейковите и Недялковите, Нанковите и Атанасовите, за ходилите по печалба в Америка дядо Пеньо, дядо Нанко, дядо Доньо от Узуните, за Бункерите, за Димитровите, Цанковите, Илиевите, Николовите, Петровите, Минчевите, Бъчваровите, Михаловите, Колевите, Христовите, Сяровите, Илиевите от Шумата, а пък от Пейна – Дончевите, Венковите, Йончевите, Георги Пеневите, Обрешковите, Дечовите, Рашковите, Николовите и колко още забележителни фамилии, чиито наследници са отдавна преселени в Дряново, Търново, Габрово, Русе, София и в други градове на страната, че и в чужбина. Сега някои от младите се връщат и затягат къщите. За тях бай Кольо е добър съветник и помощник. Такъв е той и за живеещите в селото англичани и французи.
– До четвърто отделение учих в нашето селско училище при даскал Пантю от Малкочево – разказва той. – След това три години в прогимназията в с. Керека изкарах до трети клас (сега седми клас). Учих и в Дряновската гимназия четвърти и пети клас. Това бяха трудни години през войната и по събитията от 9 септември 1944 г. Често занятията бяха прекъсвани, трябваше да се помага на работата вкъщи.
Наложи се и аз да започна работа. Имах голям интерес към дърводелството. Заедно с моите комшии и приятели от селото Генчо Бейков и Пенчо Минев все майсторяхме нещо, правехме си шейни, люшове и ски за пързалката, сандъчета и куфарчета за книги и инструменти.
През 1946 г започнах работа в Дряново – най-напред в частна дърводелска работилница на Иван Пейчев. От 1948 г. работилниците се обединиха в Дърводелска кооперация „Дъб”. Първоначално председател беше Иван Пейчев, а след него Герган Стефанов. По-късно председател стана Минчо Димитров. Той дълги години ръководеше дърводелската кооперация в Дряново. С него съм работил най-много.
Но през есента на 1949 година ме взеха войник. Служих в София във Вътрешни войски – охранявахме на двореца „Врана”, където тогава заседаваше правителството на Вълко Червенков. Давахме постоянно караул. Дворецът е заобиколен от голям парк, с много интересни дървета. Имаше постове на няколко места. През свободните часове работехме по поддръжката на обекта. Аз като дърводелец направих караулките (дървените постови кабинки) пред главния вход и на моста на р. Искър.
Заинтригуван от неговия разказ, го питам не е ли можел да остане в София след военната служба.
Те началниците ми предлагаха да остана там като дърводелец в двореца, но аз веднага след уволнението се върнах на село и продължих работа в Дърводелската кооперация. Как да остана в София, като тука ме чакат баща, майка, приятели. Ние с Генчо Бейков и Пенчо Минев бяхме като братя. И тримата работехме в дърводелската кооперация и вървяхме пеш до града сутрин и вечер. После си купихме леки коли, но това стана след пет-десет години.
Питам го как се е развивала дърводелската кооперация тогава.
– Първоначално работехме долу до реката, където сега е хотел „Милкана” („Дряново”) . После кооперацията се премести горе до пл. Колю Фичето” – в предишната сапунена фабрика на Карамиховите. Работилниците се разшириха. Докараха по-модерни машини от Горна Оряховица. Кооперацията се преименува на ТПК „Боби Денчев”. Работехме мебели и главно дограми за обзавеждане на жилищни кооперации и обществени сгради не само в Дряново. Имахме поръчки от други градове. Пращаха ни в командировки в София, Пловдив, Русе и др. При Минчо Димитров се постигна голям напредък в производството. В „Боби Денчев” работих 22 години. После постъпих във Вагонния завод в Дряново, където имаше дърводелски цех.
Любопитствам по какви причини се е преместил.
– В завода ме привлече обзавеждането на вагоните, освен с дърво се работеше и с метал. Вагонният завод тогава беше голямо предприятие с над хиляда работници. Там работеха големи специалисти, инженери, технолози, лаборанти, проектанти. Имаше стол, медицински и всякакви други служби. Там работих 20 години. Тогава директор беше инж. Фильо Джагаров – много добър специалист и ръководител. Работил съм и при Леонид Иванов, също много добър инженер и директор. Работа кипеше. Правехме предимно пътнически вагони, но и специални: вагон-ресторанти, спални вагони. Дряново беше известно с Вагонния си завод. Там се и пенсионирах през 1990 година, като работих една година повече. Предлагаха ми да остана още, не достигаха стари специалисти, но аз отказах, защото производството беше намаляло.
– И ти, както много майстори, започна да се занимаваш с частен бизнес. Потръгна ли работата, по-добре ли беше?
– На село частната работа никога не е спирала. Имаш ли нива, бостан, градина, лозе, трябва да ги обработваш. Гледах и животни – крави, овце, магаре, кокошки. Направих си голяма работилница с банциг, фреза, абрихт и други дърводелски машини , купих камион, косачка, ярмомелка. Дворът и градините са ми големи. Отглеждал съм зеленчуци, овощни дървета, имам кошери.
Виждам, бачо Кольо, че ти и досега – на 90 години, не се спираш, работиш на машините, караш косачката, косиш, караш джипа и ходиш до Дряново на пазар. Имаш енергия. Постоянно нещо майсториш. Защо не спреш да си почиваш? Има ли някой ден да не си работил?
– Какво да правя, като не ме свърта? Не мога както по-рано, но все има какво да се върши около къщата, животните, машините. Трябва да се поддържат, да се почистват, да се ремонтират.
Бай Кольо е постоянно в движение – от Кръста – от горния край на селото, където са старите имоти – до градините отсреща с плевнята и бостаните с кладенеца – през къщата, през голямата работилница, пълна с всякакви машини и инструменти. Все нещо чука, все бръмчи някоя дърводелска машина или мотор. Кокошките и кучетата ще нахрани и нагледа. Младите ще посрещне, които идват да го нагледат почти всеки ден и да му помогнат, макар че той повече на тях помага и дава поръчки какво да му купят, необходимо пак за работата.
Работата преди всичко! Изглежда това е неговият девиз и принцип в живота… Не го питам за това, защото е очевидно. Но най-учудващото е, че бай Кольо никога не остава сам. Чувам го как се кара на кучето, на магарето, на кокошките. Чувам как на портата му все някой вика „Бай Кольо, бай Кольо!”.
Вика дълго, кучетата полаят, та спрат. Бай Кольо тежко чува и трудно може да го извикаш. Но ако почакаш малко, той сам ще излезе, защото работата също го вика, а нейният глас идва отвътре. Със своя непрестанен труд и полезност за хората, които идват отблизо и отдалече при него за помощ и услуга, този чуден майстор и интересен човек държи селото живо и носи в сърце и душа всички поколения и селски родове, живели преди него. Той ги помни и с ясна мисъл може дълго да разказва за миналото.
Да е жив и здрав още много години старият майстор бай Кольо Дочев! Хора като него са истинското богатство на Дряновския край.
Share this:
