Колко от тази история е истина, колко е измислица, едва ли някога ще разберем. Но е факт, че е много интересна, увлекателна и вероятно докосва много хора, щом все още се помни. Публикувана е от Генчо Димитров в сайта www.dryanovo.net през 2010 г. Споделяме я с вас едно към едно, за да помогнем да се съхрани. Приятно четене 🙂
Към входа на пещерата „Бачо Киро“, край Дряновския манастир, води красива алея покрита с разноцветен камък. Алеята спира досами пешеходния мост, под който се събират водите на бързата, скачаща с красив водопад река Андъка и студените извори на подземната река от голямата пещера. Отдясно на алеята, почти допираща до моста, се издига 40-метрова отвесна скала, наричана от жителите на околните села „Досьовата стена“. Защо носи това име научих от моята баба, още преди да тръгна на училище. Почивахме, седнали на пейката след края на църковната служба, на която баба ме водеше по Великденските празници. Хлад лъхаше от тая огромна канара, извисяваща се пред нас. От нейните цепнатини се стичаха тънки струйки студена вода. „Това са сълзите на Досьо“ – каза баба и подложи шепи под тях. И докато мокреше прошарените си коси под черната забрадка ми разказваше трогателната история на Досьо. Нозете на моето въображение ме понесоха по калдъръмените улички на малките селца, нанизани като броеница по каменливото било на скалния масив „Балабана“. Исках да видя поне във въображението си, това малко селце, където се е родил и израснал Досьо, това селце кацнало зад тези скали, населено с горди, работливи планинци. Мъжете тук били дюлгери, запей ли южнякът и тръгват по гурбет, а жените и децата подклаждат домашното огнище. По стъпките на дюлгерския занаят тръгва и Досьо.
Скалата, наричана Досьовата стена
Минавали години, нанизани като гердан, една след друга. Дойдел ли Димитровден, дюлгерите се завръщали и животът приемал други измерения – празници, именни дни, тлаки и седянки, годежи и сватби.
Било през дните преди Коледа – разказваше ми баба. „Синко – казал стария Калиман на Досьо. – Напредна в занаята, време е да завъртиш дом. Та мисля да пратим сватовници“.
Сбръчкали се веждите на Досьо. „Тате! – рекъл ядосано той, стига с тия традиции. Не съм хлапак, да ме жените. Аз сам ще си намеря жена“. Горд и самонадеян бил Досьо, но бащината дума не трябвало да се цепи на две. Не минали и две седмици, млада и красива жена пристъпила портите на Калиманската къща. Това била снахата.
-Бог да ни е на помощ ! – промълвила бъдещата свекърва и скришом се прекръстила.
А свекърът въздъхнал дълбоко и рекъл – „Човек, когато направи нещо лошо на себе си, сто други не могат да му го сторят. Но времето ще покаже, то е най-добрият съдник“.
Минавали годините – нанизани една след друга. Щастливата булка цъфтяла в новия дом като красиво цвете в градина. Радостен и щастлив бил Досьо. Той с нетърпение чакал Димитровден, за да ощастливи жена си със завръщането си и с красивите подаръци, купени чак от Влашко – скъпи платове, блузи и гердани, все европейска работа. С тях напета и гиздава се докарвала Досьовица. Приемана и изпращана от скрити, завистливи погледи.
Минавали годините и всичко вървяло по реда си, докато един ден Досьо не срещнал непознат старец. Овехтелият калпак, сбръчканото лице и тояжката в ръка издавали напредналата възраст на стареца. „Добра среща!“ – поздравил Досьо и отминал.
– Поспри човече! – казал старецът и свалил калпака. Нещастните ми нозе ме водят при тебе. Трябва да ти кажа няколко думи.
И тук на този самотен кръстопът, огрян от слабото есенно слънце, думите на непознатия старец клъцнали като невестулка сърцето на Досьо.
„Ти уйдурма (лъжлива история, нагласена работа) ли си правиш с мене старче!? – извикал Досьо – кой си ти? И какво искаш?“
„Вестителите ги убиват – казал меко старецът – Аз никога не бих ти сторил това, ако твоят кум не ме закле. За нещастника зла съдба. А това, което ти казах е потиснато в утробата на мълчанието. Но докога? – старецът замълчал. Лек вятър рошел оределите, прошарени коси. Под тях бледи, изсивели очи пронизвали младия мъж. – Ти знаеш вече, ти решавай! Кумът ти е съгласен с всяко твое решение. Но трябва да ти кажа и още нещо. Аз самият съм страдалец от това, но само Бог има право да осъжда и наказва хорските слабости и прегрешения“. И старецът отминал. Гняв, обида и отврата нагазили в душата на Досьо.
„Подла неверница! Ще я удуша със собствените си ръце! Ами децата?“ Нещастни мисли се щурали в натежалата му глава. От очите му закапали сълзи. Тестото на изневярата винаги е замесено с горчиви сълзи.
Започнали тягостни дни и дълги, тревожни нощи. Дълбоко в себе си Досьо таял горчивата мълва за невярната си жена. Наблюдавал държанието й, тълкувал всяка нейна дума, но нищо. Проклет да си старик! Дали пък това не е работа на зложелатели – завистници?
Дошла пролетта. Цъфтяща и буйна. Но в душата на Досьо е есен. Дните минавали бързо. Минала и Томина неделя и местните зидари се застягали – работа ги чакала. А Досьо щял да гони Влашко – Браила и Букурещ.
На втория ден след заминаването на Досьо, настъпила нощ, тиха и светла. Само невидими облаци закривали луната. Селото уморено заспивало. Дори и кучетата не пролайвали. Час преди полунощ в уличката край Досьовата къща се мярнала самотна фигура, в сянката на високите дувари изчезнала към края на селото, а после като самодива се шмугнала в гората. Не след дълго бледоликата луна надникнала и осветила разголено женско рамо. Две тела с животинска похот и внезапна възбуда мачкали пролетната трева на малката горска поляна. Нощта, самотна, нещастна спътница на всяка съблазън замряла в тишина. Но тя не продължила дълго. Невидима сянка обикаляла наоколо. Проплакала птица, а след нея див, отчаян вик смразява нощта. В края на поляната, на двадесетина метра, тъмнеел страшен силует. В ръцете му проблясвало студено острие. Небето пребледняло. Боже каква нощ! Гаснеща звезда скочила на поляната и побягнала към гората. С нея панически побягват и прелюбодейците. Гъстите, преплетени клони на младата гора ги шибат по лицата, оставят кървави дири, разкъсват дрехите. Боже каква нощ!
На следващия ден, случайни хора открили в подножието на голямата скала, обезобразен труп на мъж, скочил от върха на скалата. В ръка стискал парче памучен плат от женска рокля. Плат донесен чак от Влашко. „Голямо сърце имаше тоя човек“ – въздъхна баба и замълча. В очите й видях влага.
По пътеката към пещерата пробягна вятър. Възбуждащият мирис на люляк подложи разпилени къдрици под пенливите води на водопада. „Време е да вървим – каза баба – път ни чака“. „Бабо, кой ти разказа тая история – попитах аз? „Да ми я разкаже? – учуди се баба. Аз познавах Досьо, а с неговата невярна жена сме момували – нали сме от едно село.“
Заизкачвахме каменните стъпала на „Пролеза“. Слабост, сякаш породена от разказа на баба, спъваше краката ми. Не смеех да се обърна. Зловещият дух на това събитие, застинало в неподвижната скала, пареше слабите ми детски рамене.
- Досьовата чешма
Днес „сълзите на Досьо“ изтичат в белокаменна чешма, направена от умели ръце на местен майстор. А студената сива стена се изправя мълчалива като паметник, величествен паметник на съпружеската чест и вярност, на семейната любов и уважение, паметник на нещо, което страшно много липсва на съвременния свят.
Share this:
1 Comment
[…] Прочетете: Легендата за Досьовата стена […]