Занаятите в Дряново – история и настояще

На 29 юни, Петровден, отбелязваме Деня на занаятите. Мнозина занаятчии празнуват и на 12 декември, когато се почита св. Спиридон (който е бил обущар). Хубав повод да споделим с вас какви занаяти са се практикували в Дряновския край, кои са живи до днес и какво е мястото им в съвременния свят.

Поминъкът на дряновци в периода XV-XVII век никак не бил лесен. Географските дадености определяли животновъдството, овощарството и  строителството като основни поминъци. Въпреки неблагоприятните условия обаче, не били малко и земеделците. Някои дори се пробвали като златотърсачи и претърсвали пясъците на Дряновската река, но бързо разбрали, че начинанието не е обещаващо[1].

Паметник на дряновските строители и архитекти

Най-разпространено сред младите мъже било строителството (дюлгерският занаят). Още тогава се прочули като много умели дряновските строители и били търсени от най-различни краища на Османската империя. Те напускали родния си край в началото на месец май (Гергьовден) и се завръщали в края на месец октомври (около Димитровден). Имената на повечето са останали неизвестни и е трудно да бъде проучено делото им, но все пак имаме ярки примери.

Вижте също: Паметник на дряновските строители и архитекти

Безспорно най-забележителното име сред дряновските строители е това на Никола Фичев (Колю Фичето). Той създал великолепни мостове, църкви, къщи и обществени сгради, чрез които издигал духа на сънародниците си и им вдъхвал увереност в собствените сили (подробно за него – тук). От този период заслужават споменаване още майстор Рачо и брат му, които през 1835 г. обновили храма в Капиновския манастир, майстор Стойку, издигнал през 1860 г. изящната църква „Св. св. Петър и Павел” в Силистра (и до днес над входа има плоча с неговото име)[2], Тодор Тончев, който през 1864 г. създал един от символите на днешен Разград – часовниковата кула, построил и няколко красиви къщи в старата част на града, направил ремонт на джамията „Ибрахим паша” и др.[3]

Значително развитие на занаятите в Дряново настъпило в края на XVIII и най-вече през XIX век, когато затихнали грабежите на кърджалиите и животът станал по-спокоен. От рано занаятчиите осъзнали, че ще просперират повече, ако работят съгласувано и заради това се обединявали в различни еснафски сдружения – дюлгерски, обущарски, джелепски и др.[4] За да бъдат известявани за началото и края на работния ден и да придадат по-внушителен вид на Дряново, през 1778 г. те построили в центъра на  града красива часовникова кула – една от първите по българските земи[5]. Повече за нея – тук.

Сред най-практикуваните занаяти било мутафчийството – в града имало петнайсетина мутафчийски работилници, където от козя вълна се тъчели дисаги, торби, чували, черги и др. Произведеното се откарвало и продавало из Добруджа, понякога и Румъния, но печалбите не били големи.

По-друго е било положението с обущарския занаят, чийто еснаф дълго време се славел като най-богат в Дряново. Още през 1790 г. чехлари, папукчии и еминджии се обединили в еснаф. Те имали интересен метод на работа – не вземали мярка на клиентите си при поръчка, а работели по предварително приготвени калъпи с различни размери. Най-малките се наричали лорти, средните заргедани, а най-големите лизгяровци.

Обущарството успяло да се съхрани на ниво дори след Освобождението, когато повечето занаяти в Дряново изпитвали сериозни затруднения поради конкуренцията на по-евтините индустриални стоки и постепенно започнали да изчезват. Потвърждение за майсторството на местните обущари е фактът, че на първото изложение в Пловдив през 1892 г. Станчо и Манчо Тананови са наградени със сребърен медал, а през 1903 г. се връщат с бронзово отличие от изложение в Лиеж, Белгия.

Снимка: Панайот Желязков

Бързо и много успешно се развило през XIX век копринарството[7]. Оказало се, че в Дряновско има добри условия за отглеждане на буби, от тях се изкарвали солидни доходи и така се стигнало до момента, в който имало около 50 долапа (филантюри) за точене на коприна. Особено благоприятни станали обстоятелствата след Кримската война (1856 г.), когато Англия Франция получили големи права и привилеги в търговията с Османската империя и тяхното участие във външния стокообмен на империята рязко нараснало. Засилил се също така икономическото влияние на Австро-Унгария. В резултат на това проникването на чужди търговци в провинциите на Османската империя се засилило[8].

Поради болест по копринените буби в Западна Европа се наложило фабриките в Италия и Франция да се снабдяват със сурова коприна от българските земи, като особено активни в този стокообмен били Търновско, Лясковско, Габровско и Дряновско[9]. Италианци и французи идвали на място и изкупували големи количества пашкули и бубено семе, което повишило цените около десет пъти спрямо преди войната. Но някои дряновци проявили търговски нюх и не чакали изкупвачите, а сами тръгвали на път и стигали до пазарите в Пловдив, Истанбул, Шкодра и дори Неапол и Милано. Възходът на копринарството обаче не продължил дълго. Появили се болести по копринените буби, с които дряновци не успели да се справят и до Освобождението този занаят почти напълно изчезнал[10].

Лафчиевата къща през 1929 г.

Дряновци от векове отглеждали дребен и едър рогат добитък, но дълго време само за собствени нужди. Едва през XIX век започнали да го правят с цел продажба и износ. Така през 1840 г. бил създаден силният джелепски еснаф – българите станали доставчици на добитък за османската държава и войската, което довело и до отварянето на три кланици. В тях били  колени по около 1 500 вола и крави и по над 20 000 овце и кози годишно. Дейността на джелепите по естествен път довела до развитие и на други занаяти, свързани с обработка на животинските продукти. Добре се развивало кожухарството, а приготвяните от месото луканки се прочули и станали търсена стока по пазарите.

В днешно време мнозинството възприема занаятите като туристическа атракция и не без право – тъкмо туризмът е причината доста от тези стари знания и умения да са потребни и днес. В Дряново сме щастливци, че само на 20-30 км са Етнографски музей на открито „Етър“, работилниците в старата част на Трявна и по Самоводската чаршия във Велико Търново. В тях майсторите работят ежедневно, създават удивителни неща със собствените си ръце и се надяват все повече хора да предпочитат техните произведения, а не евтините сувенири от Китай (нищо против китайците).

При това положение е нормално и разумно да няма подобна занаятчийска улица и в Дряново. Но! Занаятчии имаме. Вече са доста църквите, чиито великолепни иконостаси са дело на дряновския дърворезбар (и не само) Динко Григоров. С иконопис и стенопис се занимава пък Гергана Симеонова, която на драго сърце предава знанията си и на деца. Историкът Димитър Димитров прави чудеса от дърво и буквално вдъхва нов живот на дърветата (част от неговите творби вижте тук). Гергана и Димитър бяха поканени и за участие в Европейските дни на художествените занаяти през тази година. Учудвал съм се колко много хора, от най-различни места, знаят за майстор Кара Колю в село Каломен. Макар и в доста напреднала възраст, от време на време Колю Рашкин продължава да изпълнява поръчки в ковачницата си в село Гостилица. Просто хората го търсят и на него сърце не му дава да отказва.

Снаряжението на един дърворезбар

Ковачницата на Колю Рашкин

[1] Робов, П. Града Дряново и неговата околност, 1925 г., стр. 6.

[2] Пенчев, Н. Строителните традиции в Дряновския край. Сборник „Дряново и Дряновският край”, книга I, 1983 г., с. 122-123.

[3]  Павлов, А. Дряновският строител на часовниковата кула в Разград. Сборник „Народните занаяти – минало, настояще и бъдеще”, т. V. Габрово, изд. Фабер, 2010, с. 246-259.

[4] Стоянов, И. История на Българското възраждане, 1999 г. – http://chitanka.info/text/5773/6 (последно посещение на 24.03.2015 г.).

[5] Чолов, П. История на град Дряново. София, 1969, с. 35-38.

[6] Чолов, П. История на град Дряново. София, 1969, с. 189.

[7] Каниц, Ф. Дунавска България и Балканът. Т. 1. София, 1995, с. 301.

[8] История на България. Т. 6. Българско Възраждане 1856-1878. София, 1987, с. 58

[9] Василева, Н. Бубарството и копринарството като народни занаяти във Великотърновския край. – В: Народните занаяти – минало настояще и бъдеще. Габрово, с. 199-205. В: http://etar-fair.org/konferencii/k2005/glava20.pdf (25.01.2016)

[10]  Пак там, с. 38.