Нямаше да знаем почти нищо за миналото, ако не бяха личните истории на отделните хора. Заради това се реших да разкажа малко за детството ми в Дряново, без изобщо да претендирам, че то е някаква представителна извадка за 90-те години и началото на 21-и век. Плюс това точно в този период се е зародила любовта ми към този кРАЙ, заради която съществува „Дестинация Дряново“, така че едно такова писание има място тук.
У дома е пълно с хора, нещо се случва и всички полудяват от радост, а аз се озовавам на раменете ту на един, ту на друг от мъжете. В този момент съм на 3 годинки и това е първият ми спомен – радостта при гола на Йордан Лечков срещу Германия. Да, купувахме си захар и олио с купони, но в същото време цареше всенародно щастие заради националния отбор по футбол.
Не ходех на детска градина. Когато живееш в къща и можеш да си с баба и дядо по цял ден, не искаш друго. А на тази възраст къщата си е цяла вселена. С брат ми (Марин, 3 години по-голям от мен и единствен в онзи момент) я опознавахме като:
-
събирахме охлюви и ги угоявахме (оказа се успешен „бизнес“, защото баба ги хареса и сготви);
-
копаехме солидни ями в градината, опитвайки да си направим подземни къщички;
-
влизахме под навеса с дърва за огрев, подреждахме цепеници на входа и се криехме вътре;
-
състезавахме се кой ще направи по-хубав кекс (като на баба, но не в тави, а в малки панички от алпака, за да са малки щетите);
-
ядяхме филии с лютеница и сирене и висяхме да гледаме как чичо дои няколкото крави, с които си изкарваше прехраната (като по-голям се качвах на колелото и разнасях мляко по къщите);
-
набирахме си праскови от градината, сядахме върху циркуляра да ги ядем и гледахме как се движат облаците по небето;
-
търсехме най-различни съкровища из гаража и мазата (гайки, болтчета, стари вещи и пр.);
Веднъж за малко да изгорим „вселената“, но се оказахме добри пожарникари. Това беше малко след като една чаша гръмна, защото не знаех, че първо трябва да налееш нещо вътре и след това да сложиш бързовара…
По урвата до къщата се спускахме с ето такива пластмасови камиончета (е, без каросерия и кабина, само „скелет“):
Много обикаляхме с баба Елка по гори и поляни. Тогава научих много от пътеките, някои от които днес са част от предлаганите туристически маршрути. Също така как изглеждат и къде могат да се намерят дадени билки. Или дрян, което беше много важно, защото всяка година имахме задача да набавим клонки за баницата с късмети. И за сурвакници, които сами си изработвахме. А дядо Марин ми посочваше буквите от заглавията във вестниците, казваше ми как се изговарят и така се научих да чета. По същото време (1997-а, бил съм на 6г.) една вечер с брат ми се изнизахме и отидохме на концерт на група Б.Т.Р. в лятното кино. Голямо избухване!
Нашето поколение е сред малкото, които посрещна не просто нов век, а ново хилядолетие. Имаше какви ли не слухове за края на света и всякакви апокалиптични неща, които ще се случат с края на 1999-а и началото на 2000-а година. Е, животът си продължи, а аз дори се издигнах в семейната йерархия и станах батко, тъй като се появи още един брат. 🙂 Този висок пост изискваше и нови умения. Защото…
като няма хляб, научаваш се да месиш и готвиш
като няма пералня, научаваш се да переш
като пустее градината, научаваш се да правиш разсади, копаеш, поливаш и пр.
като няма дърва за печката, научаваш се да сечеш и цепиш
като падне мазилка или остарее боята, научаваш се да измазваш и боядисваш
А от време на време премиташ пред къщата и измиваш прозорците, та да е по-хубаво и за теб, и за преминаващите хора. И защото няма някой всезнайко, който да измрънка, че тротоарите трябва да ги чистят общински служители.
Сега терените на стадиона са в чудесно състояние, но преди нямаше изкуствена настилка на тренировъчния, а ние играехме по 5-6 часа на ден и не оставаше нито едно стръкче трева. Като бяхме 9-годишни, с няколко приятели дори си създадохме футболен клуб („Малките орли“). Събрахме пари, измислихме дизайн на екипи и отидохме в една шивашка фирма, за да ги поръчаме. Още ми става смешно, като се сетя за изражението на жената, когато ни видя. Но екипи имахме, при това си правехме нови всяка година. И пишехме отсъствия на тези, които пропускат тренировка.
На стадиона в днешно време
Благодарение на мачовете разбрах къде в Дряново има бадемово дърво. Просто топката често се озоваваше до него. И като се сещам колко много сме си хапвали, а сега в магазина килограм бадеми е над 30лв…Кой каза, че парите не растат по дърветата 🙂
Вечерите преминаваха в разходки, разговори и игри (белот, развален телефон, подаръци). Никога не съм имал вечерен час. Насищах се на това да бъда навън и се прибирах с удоволствие у дома. Вместо да стоя на сила вкъщи и да си мисля, че пропускам кооой знае какво.
В покрайнините на града имахме овощна градина, за която се грижеха баба и дядо. След като те се преместиха на село, продължих да ходя там сам и опитвах да я поддържам. Понаучих се да подрязвам, да използвам овощарска замазка и събрах пари, за да купя топ мрежа, за да оправя оградата. Ходех с колелото (доброто старо Балканче) – на отиване с пълни туби вода за поливане, а на прибиране с по една-две торби ябълки и круши, от които раздавах на срещнатите познати и приятели. Същинска идилия, като от филм за френската провинция.
Снимки от въпросната градина, за която все още се грижа:
Но най-главна роля в разказа за влюбването в Дряновския кРАЙ имат прибиранията от училище. Много често променях маршрута и така опознах всякакви затънтени кътчета на града. Разглеждах градините на хората, за да знам кое кога и как се прави. И обръщах внимание на детайлите. А именно в тях е разковничето 🙂
Не беше трудно, беше интересно детство. А настоящето е още по-хубаво, защото добре осъзнавам многобройните предимства на живота тук и им се наслаждавам безкрайно.
А каква е вашата история с Дряново? Израснали сте тук? Идвали сте си за ваканциите? Били сте на почивка? Разкажете ни и ще я публикуваме 🙂 Пишете на info@destinationdryanovo.com или на страницата ни във Фейсбук.
Share this:
