Марко Ганчев – свободнодрънкащият

Живот и творчество в три политически строя в България – монархия, социализъм/комунизъм, демокрация. Обстановката се мени, той все така верен на принципите си и способен да осмее интелигентно всякакви личности, събития, процеси. Заради това и „свободнодрънкащ“, както сам се нарича. Става дума за Марко Ганчев – поет сатирик, есеист, преводач, общественик и пр. Автор на над 50 книги, депутат в VII Великото народно събрание, посланик на България в Беларус, носител на орден „Стара планина“ I степен за изключителен принос към българската култура. Нека ви запозная по-подробно с безкрайно интересната личност Марко Ганчев, като ще гледам фактологията да е по-малко, за да се насладите на собствените му слова, та да го оцените сами.

Марко Ганчев е роден на 13 февруари 1932 г. в село Марча (днес квартал на Дряново) – същото място, където се е родил майстор Колю Фичето. Таланта си да борави така умело с думите ще да е наследил поне малко от своя чичо, чието име носи – Марко Марчевски – бележит писател, дал трибуна в своето списание „Пламък“ на Гео Милев, който публикувал там знаменитата си поема „Септември“ (можете да прочетете повече ТУК). Ганчев завършва основното и средното си образование в СОУ „Максим Райкович“ – Дряново, като неговото първо стихотворение е отпечатано в софийския детски вестник „Другарче“ още когато е едва 10-годишен (т.е. през 1942 г., в разгара на Втората световна война).

 През 1955 г. завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност Българска филология. Веднага след дипломирането си получава възможност да отиде в Тирана, където да бъде подготвен за преводач на албанска поезия, според спогодбата между България и Албания. Справя се със задачата, прави няколко превода, научава, че албанците използват израза „българска глава“ за неотстъпчив човек и се връща в родината, където през 1957 г., 25-годишен, издава първата си стихосбирка – „Семената зреят“. Следва работа в различни вестници, списания и издателства, включително 7 години в знаменития в-к „Стършел“. През 1960 г. има щастието да се ожени за Ани, с която живее и днес, 55 години по-късно. Но вижте колко интересно поетът аргументира избора си в интервю за в-к „Сега“:

„Първо – бях вече на 28 години; второ – веднъж я изпратих с трамвай единица. Като слязохме на последната спирка, после трябваше да вървим още половин час път пеш в тъмницата. Рекох си – в тая тъмница аз втори път няма да джапам. Или я вземам, или – край; трето – не пуши цигари, което за жена е голяма рядкост; и четвърто – тя лепи тапети и плочки бетер истински майстор.
Как да не вземеш такова злато?“

Но не всичко се развива розово за Марко от Марча – пиперливият му език води до забрана на книгата му „Бягащо дърво“ през 1969 г., а година по-късно се замесва в случая „Солженицин“. Съветският писател Александър Солженицин е обявен за „враг на комунистическата власт“ заради книгите си и особено „Архипелагът Гулаг“, за която през 1970 г. е удостоен с Нобелова награда за литература. По този повод Нобеловият комитет трябвало да бъде заклеймен с гневна резолюция, но не само от съветските, а и от българските писатели. Да, ама не – петима отказват, сред тях са Марко Ганчев и големият Валери Петров. Разбира се, за това си неподчинение всички възроптали са изключени от БКП, понижени в работата си и пр. наказателни мерки. След години са върнати в Партията, но след още няколко Ганчев започва да чете по радио „Свободна Европа“ политически есета под общото заглавие „На прощаване с тоталитарната система“ и през 1990 г. съвсем буквално се прощава с нея – в предаването „Всяка неделя“ с Кеверк Кеворкян, поетът връща партийната си книжка и отказва каквито и да е постове в структурите й. Ето запис:

 След т.нар. промени Марко Ганчев се включва за кратко в политиката, надявайки се, че скоро нещата ще се наредят и политиците ще си гледат политиката, а писателите ще си пишат книгите. Той е сред депутатите в VII Великото народно събрание, подписва новата конституция, а през 1993 г. е избран от президента Желю Желев да стане посланик на България в Беларус и прекарва там пет години. Въпреки че точно преди заминаването си казва пред държавните глави на двете страни (в типично свой стил):

„Аз не съм дипломат от кариерата, обаче ме успокоява фактът, че и двамата президенти също не са президенти от кариерата…”

След това се отдава на писането, като започват да се редят и престижни отличия – през 2001 г. получава от Министерството на образованието и науката Националната литературна награда „П. Р. Славейков“, присъдена му  за цялостното му творчество за деца и юноши, година след това е удостоен с орден „Стара планина“ I степен за изключителен принос към българската култура, през 2010 г. печели Наградата „Чудомир“ за хумористичен разказ, както и други отличия.

Снимка: в-к „Сега“

По повод 80-тия си рожден ден, през 2012 г. Марко Ганчев е обявен за Почетен гражданин на Дряново. За събитието пристигат знатни личности, дори бившият президент Желю Желев.

„Един поет би трябвало да се чувства гузен, че е доживял до 80, тъй като в предишните епохи поетите умираха млади – кой на 25, кой на 27. Сегашните не можем да си позволим тоя лукс, защото при днешните структури човек до 30-годишна възраст си остава глупав дори когато е умен.“  – Марко Ганчев в интервю за в-к „24 часа“

В последните години Марко и съпругата му с нетърпение очакват летните месеци, които прекарват в Горна Диканя, където имат един декар местенце, закупено преди 30-ина години. В двора поетът е засадил череши, вишни, дюля, ябълки, круши, лешници, дрян и др. Отглежда си и от все по-трудно намиращите се истински домати, а тук и демокрацията му е истинска, както самият той се шегува.

Редовно обновявана с произведения Фейсбук страница на Марко Ганчев

Оставям ви с още няколко умотворения на Марко Ганчев, които си струва да прочетете, а и споделите:

„Изобщо, докато до масовото съзнание у нас не достигне, че да си почтен, а не измамник, е по-изгодно, дотогава няма да се оправим, колкото и да приказваме за НАТО и ЕС. Хубавите европейски правила сами по себе си няма да ни решат проблема. Защото нашият проблем не е хлябът, както си мислят мнозина, а простотията, ниската степен на цивилизация.” – Марко Ганчев в интервю за в-к „Сега“

„Нашата демокрация поддържа в населението илюзията, че като сменя периодично политиците, мафиите също се разметежват.“ – Марко Ганчев в интервю за в-к „Сега“

Повелително наклонение

Ако ли мене, филолога,
ме бихте питали
причината коя е
за гибелта
на всички повелители,
аз мога да ви кажа, мога.
Причината е тая
без съмнение,
че на глагола „мога“
е чуждо повелителното наклонение.
Опитай се, кажи
на някого: можи!
Опитайте, кажете
на някои: можете!
И гибелта на властелините
ще разберете.
Те можели да кажат:
сейте жито!
Те можели да кажат:
пейте песни!
И хората покорно сеели,
и хората покорно пеели
и даже упорито.
Но ни от хляба
ставало изкуство,
ни от изкуството им – хляб.
Безчувственият властелин
изпитвал чувство,
макар и смътно, че е слаб.
Разбирал докъде му е мощта –
той можел като самозван баща
да заповядва на човека божи
да върши всякакви неща,
но не и да ги може.

И аз самият
мога нещичко и знам,
че можещият сам си заповядва.
Сам.
(1968 г.)

Пуканката, на която не й пукаше

Едно царевично зърно бодливо,
бодливо и заядливо,
продължаваше да се фука,
че не му пука,
като го слагат в тигана с олио
и покриват тигана с фолио.
Но след като стана доста горещо
вътре в покритото нещо,
заподскача да дири пролука.
По стените на тигана зачука.
Бър-р-р по дъното, бър-р-р по капака.
Трака ли, трака –
да телеграфира
гневно в ефира
с тревожен камбанен звън
към всички, които са вън
от въпросното жежко пекало,
да го измъкнат оттука,
понеже пекалото символизирало като цяло
общодържавната несполука,
за която на никого не му пука.

Изслючително мъдро, стойностно е есето на Марко Ганчев „Вече можем да си отиваме неогорчени“, но е дългичко, така че ви каня да го прочетете ТУК.